В памет на Байрям Гета

            05.09.1938 - 25.10.2024

Този историко-мемориален проект има за цел да съхрани неговия житейски път, обществено дело и принос към мюсюлманската общност, както и историческата памет за село Корница, асимилационната политика на ЦК на БКП и събитията в Пиринския край.

Чрез архивни документи, исторически свидетелства и лични спомени проектът представя съдбите на засегнатите хора и общности, съхранява паметта за преживяното и предава това наследство на бъдещите поколения.

Автобиографията на Байрям Ибрахим Гета е съставена въз основа на неговите лични спомени и разкази, споделени през 2012 г. в дома му в Република Турция, както и на документи от личния му архив, включително материали от досието му на Държавна сигурност. 

Всички текстове  и настоящата автобиография са потвърдени от самия Байрям Гета през 2012 г.

 

   Ранно детство и първи спомени

             Личен расказ от Байрям И. Гета

Роден съм на 5 септември 1938 г. в село Корница, област Благоевград (до 1950 г. Горна Джумая). Израснах в бедно селско семейство. Завърших основното си образование в с. Корница.

Още от малък ме заудряха камъните. Бях на 6–7 години, когато баща ми беше мобилизиран в запаса и изпратен в окупационен корпус в Гърция и Югославия. Тогава, докато пасях овцете, често се събирах с възрастни хора, които ми разказваха за трагедиите, причинени по време на покръстването през 1912 г., както и за клането на турците в бившата Петричка околия.

Разказваха ми за гаврите с хората по време на насилствената смяна на имената и за многото изгорени джамии. Бях още малък, когато слушах тези истории, но те оставиха траен отпечатък в съзнанието ми. Сред хората, от които чувах тези разкази, бяха Уруч Уручев, Бекир Бялков, моя миджо Мустафа Гетов и много други.

 

Корнишки площад

          Корница
                         (1949-1957)

        Личен расказ от Байрям И.  Гета

През 1949 г. Спас Белухов зъздава нелегална група за сваляне на варварския комунистически режим. Тогава започна тежкият живот в Корница. Докараха най-големия разбойник от гр. Банско – Милуш Тренчев, който започна да налага жесток терор в селото и да извършва побоища, довеждащи до смъртта на хора. Стана невъзможно да се занесе хляб на овчарите и орачите.

Където и да отиваше човек, го пресрещаха агенти на Държавна сигурност и милицията, които претърсваха торбите му. Ако откриеха хляб, го биеха, докато не признаеше на кого го носи и кой го е изпратил.

По този начин бяха пребити до смърт Ибрахимо Амидеин, Али Османов Бузев, Алиш Кадриев и много други наши съселяни!

В местността Брачетале бяха пребити и двама овчари – Юсеин Зърбашев от с. Лъжница и Ахмед Ахмед Моллаалиев от Корница. Те бяха обвинени, че укривали бандити. С израза „бандити“ властта наричаше горяните.

За да ги уличат, агентите на Държавна сигурност използваха следния начин: изпращаха свой човек да мине покрай овчарите, преструвайки се на бандит, и да поиска хляб от тях. Малко след това пристигаше милицията и ги питаше дали са видели някой „бандит“ да минава оттам. Овчарите отричаха. След това същият агент, представен вече като заловен бандит, беше довеждан при тях. От страх овчарите отново отричаха, че са го виждали, след което биваха пребивани.

След убийството на Спас Белухов – организатор на борбата за сваляне на порочната комунистическа напаст от власт и ръководител на горянска чета, в землището на село Брезница, в местността Чала, започнаха нови размирици. Тогава беше разкрита и организацията, след което започнаха репресиите в с. Корница. Някои от членовете ѝ бяха осъдени и вкарани в затвора, а други избягаха през границата.

Бяха осъдени следните борци против режима на БКП:

  • Георги Бояджиев – на доживотен затвор;
  • Крум А. Кондев – на 15 години затвор;
  • Асен К. Кондев – на 12 години затвор;
  • Мохарем Имамов – на 4 години затвор.

Много други напуснаха родината и заминаха на Запад, за да си спасят „кожите“ от тези варвари от БКП.

Някои от бежанците познавах лично: Георги Белухов, П. Белухов, Никола П. Белухов, Диньо Панцалов и Велю Ейков.

Много семейства бяха интернирани в Северна България. Сред тях бяха цялото семейство Белухови, Сюлейман Маджирски със семейството му, Юсуф Велишавов и Мустафа Агулев със семействата им, както и много други.

Няколко години след това започнаха и моите лични премеждия.

Байрям Гета                                                          с едногодишния си син Мустафа

     Моята военна служба    
            (1957-1959г.)

.          Личен расказ от Байрям  И. Гета

На 29 октомври 1957 г. в гр. София започна военната ми служба.

За да ми издадат военна книжка, ми поискаха паспорта. Аз нямах. След това ме попитаха за името ми и аз им казах: Байрям Ибрахим Гетов.
С това име ми издадоха книжка, на която пишеше: народност – мохамеданин.

След като казармата приключи, отидох до военното окръжие в Благоевград и там на военната ми книжка написаха „Македонец“ – пълна пародия. А когато отидох в гр. Гоце Делчев да си търся паспорта, ми казаха да си извадя нов паспорт. Така и направих, но за мое изумление на паспорта ми пишеше „Българомохамеданин“. Да се чуди човек на тези идиотски постъпки!

Военната си служба изкарах на
4-ти километър – поделение 40120, артилерийски полк. От 300 човека само четирима бяхме мюсюлмани. Изкарахме казармата като братя и така се разделихме.

От Гоцеделчевския край имаше хора от с. Ляски, с. Тешево, Хаджидимово, Сандански, Петрич и околните села. Имаше доста хора и от Ботевградско.

При разговори с другарите от Сандански и Петричките села ставаше доста интересно. Питаха защо в Петричка околия няма мюсюлмани, а в Гоце Делчев има.

Аз им казвах как стари хора са ми разказвали, че всички мюсюлмани в Петричките села са изклани.

Чак тогава един от петричани се разприказва и започна да разказва как навремето майка му я спасили от касапина
Дядо Кольо – „Леко Коле“.

На моста на река Струма той режел главите на турците и ги хвърлял в реката. Тя била малко момиче, а едно християнско семейство нямало деца и я осиновило. Така била спасена от този звяр. Тя си помнела мюсюлманското име Фатме.

            Корница

                (1959-1972г.)

 

През 1959 г. се уволних от казармата и започнах работа в Балкана.  
Още тогава започна и  така наречения възродителен  процес. Връщам се вечерта от работа и гледам – на площада има много хора, милиция, тайни агенти.Питам майка ми какво става, а тя ми казва да не отивам на площада. Казва ми че жените трябва да си купят ново облекло и трябва и да си махнат фереджето и шалварите, ако не изпълняват тези нареждания, ще ги пребият. Аз бях млад, скоро дошъл от казармата. Не ме беше страх и реших да отида на площада. Гледката там беше ужасна. Стари жени на възраст 50–60–70 години ги караха да купуват стари балтони, шлифери, поли и да сменят облеклото си.
Който не се подчини, беше глобяван и така хората започнаха протестите си. Всички излязоха на протести срещу варварската политика на БКП. Така започнаха и побоищата над хората, които се противопоставиха – нова униформа, бой, интерниране, затвори.
Не мина много време. Беше 1964 г., в края на месец март, когато взеха около 30 човека запас в Гоце Делчевския полк. Водихме занятия в Родопите, в землището на селата Рибново и Осиково, в местността Вищееица.
Това продължи около 10 дни. Прибрахме се в казармата и с влизането в помещението ни заповядаха да сдаваме оръжието.  Аз казах на началник-щаба, че оръжията трябва да се почистят, защото имат ръжда, а той ми отговори, че това е заповедта. Попитах го защо, защото това ми беше четвъртият запас и знаех, че при издаване на оръжието винаги трябва да бъде почистено. Цялата история не ми харесваше – имаше нещо гнило в тази заповед. След около два часа на плаца бяха строени две роти с пълно снаряжение, като в строя нямаше нито един мюсюлманин. Аз попитах един старшина, мой познат: Къде ще ходят тези?  Занятието не свърши ли?  Той отговори: Гетов, лошо ви очаква. Едната рота заминава за с.Рибново, а другата- за с. Корница. На другия ден започнаха смяната на имената на редовните войници. Те не искаха и започнаха да ги бият. В дивизиона имаше двама редовни войници от с. Корница – Байрям Уручев и Ибрахим Ис. Бялков. Техният ротен командир, капитан Станимиров, ги налагаше с калашника по всяка част на тялото. На другия ден започнаха с нас, запасняците. Активисти носеха декларации за смяна на имената. Тогава при мен дойде началникът на строй групата в Гоце Делчев, който беше от село Господинци. Той беше запасняк заедно с нас. Когато ми подаде декларацията, аз скочих. Щях да му строша мутрата, но колегите ме спряха. Веднага след това той отиде при командира на служба, за да се оплаче от мен.
След един час дойде командира на полка с още двама души. Като ме видя, спря се и каза: „Ти ли, бе, Байряме? Ако беше друг, досега да сме го пребили. Отървах кожата, защото преди запаса му бях нарязал един камион дърва и оттам ме познаваше.

Вечерта ни освободиха от запаса и се прибирах към Корница. В началото на селото ме срещна Фатме Вражелиева.
Каза ми да бягам, защото милицията ме чака пред вкъщи. Аз вместо да отида при семейството си, което не бях виждал вече 15 дни, тръгнах към Балкана да се скрия. Там срещнах група корничани, с които останахме четири дни в Балкана на студено и влажно време. В същото време в Корница и в Родопите акцията и побоищата за смяна на имената продължиха.
Аз помолих групата да се приберем в Корница и им казах, че с криене нищо не се постига. Така и направихме – тръгнахме към селото.
Малко след като се прибрах вкъщи, пристигна и комисията за смяна на имената.
Жена ми отиде да види кой тропа на вратата и те я попитаха къде съм аз. Тя им каза, че съм запас, но този мръсник Геров (от военното отчетно бюро в Г. Делчев) каза, че сме били освободени от запас преди четири дни. Жена ми обаче му каза, че аз не съм се прибирал. Аз слушах разговора отвътре и стисках зъби. Тогава Борис Бойчев, който си е от Корница, каза на тези гадове, че жена ми не лъже, и те си тръгнаха. Аз си отдъхнах за малко. След около два часа на гости дойде мой братовчед аго Исмаил Гетов. Той ми каза, че насилието по смяната на имената е отменено. След това излязох на площада, където имаше много изплашени хора. Предложих им да отидем при кмета, да вземем декларациите, които насилствено бяха подписали, и да ги изгорим. Така и направихме.
Не мина и седмица и ето я Държавна сигурност. Започнаха да разпитват кмета кой е скъсал декларациите и кои са инициаторите. 

Кметът Сайди Кундев им каза имената на Дрилевите братя, Бялковите братя и моята милост. На другия ден започна изселването. Първата група бяха братя Дрилеви и братя Бялкови. Моето семейство, Ахмед Лапандов и И. Пашов бяхме групата за следващия ден. За наш късмет дойде заповед, че изселването е отменено.
Гнусно насилие, продиктувано от Политбюро и ръководено от първия секретар на БКП в Благоевградско Кръстю Тричков. Така приключиха реоресийте през 1964 г.
 Някои бяха бити, други изселени по Ловешкия и Етрополския Балкан. Така премина тази гнусна диктаторска история, която бе продиктувана от Политбюро на ЦК на БКП и от господата Тодор Живков, Милко Балев, Пенчо Кубадински и Станко Тодоров.
Тъй като в много от районите хората се съпротивляваха, акцията за смяна на имената по места беше неуспешна.
Главният  герой в ръководенето на геноцида в Благоевградска област беше първият секретар на Благоевградски окръг Кръстю Тричков.
Въпреки всички убийства, побоища, изселвания и затвори не успяха да сломят това население и да го откажат от неговата мюсюлманска религия и майчино име.
През 1968 г.тръгнахме на екскурзия за Македония 
Ш. Кацаджиев, М. Бекиров,
М. Джинджиев и аз. В една сладкарница в Благоевград седнахме да обядваме. На съседната маса седеше възрастен мъж на около 85 години, когото никога няма да забравя.
Ние бяхме младежи и си правехме майтапи. Възрастният човек ни попита откъде сме. Ние му отговорихме, че сме от Гоце Делчев. Той се замисли и каза: Момчета, и аз като бях като вас, буен на вашите години, да знаете само колко турци съм изклал по поречието на Струма.
Ние си замълчахме и не казахме, че сме мюсюлмани, но бяхме потресени от това, което чухме.
За нашия измъчен и мирен народ нямаше спокоен живот. Минаха две години и акцията започна отново. На 20 юни 1970 г. в ЦК на БКП взели тайно решение и започнаха смяната на имената, но не както през 1964 г. – спонтанно по целите Родопи, а по райони. Най-напред започнаха със служителите по места, по селата.

Насилствената смяна на имената – опит за заличаване на нашата идентичност (1973 г.) 

Първите насилия започнаха в с. Баротин през 1972 г. Първите бити и убити бяха там. В края на 1972 г. и началото на 1973 г. тази мръсна политика дойде и при нас.Имаше една група горски работници от Корница в местността Предел (Разложко). Една вечер биячите от ДС, начело с Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев, отиват и ги пребиват от бой, принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибрахим И. Бялков, Байрям Бялков, Ахмед Вражели и други.

След това служители на ДС започнаха да привикват хората един по един в Г. Делчев, да ги насилват и принуждават да си сменят имената.

Организирахме се в Корница доброволческа група от около 40 човека за нощни дежурства, за да не допуснем отвличане на хора и побоища.

Един ден в Корница пристигна кварталният отговорник от ДС в Гоце Делчев, за да подготви почвата за асимилацията.
Уж ходи в дома на Риза Бекиров да му предлага работа, а в същото време организира неговото отвличане.
Благодарение на жените от махалата, които се разприказваха, този мръсник Г. Тойчев беше изгонен от дома на Риза.

През това време в Корница пристигнаха граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха заедно на площада, за да се защитят. Беше доста студено. Към 20 януари 1973 г. хората си напалиха огньове, за да се топлят.

Така започна нашият мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствената смяна на мюсюлманските имена – нещо, което може да бъде направено единствено от родителите!

Площадът в село Корница със събралото се там множество на мирен протест против насилствената смяна на имената, 27 март 1973 г., ден преди комунистическият режим да смаже с оръжие и ненужно насилие съпротивата на беззащитните селяни мюсюлмани.

Така изкарахме до 28 март 1973 г. навън на студено. Наложи се да спрем работа и да спрем децата от училище.

По-големите ми деца – Мустафа, Атидже и Ава, които вече бяха ученици, – ми разправяха как в училище им обяснявали, че не са помаци мюсюлмани, а са българи (християни).

Това ме принуди лично да отида при директора Димитров и му казах, че ако продължават така да учат децата, а не по програмата, ще ги спрем от училище.

Той ми отговори, че така му е наредено и че спирането на децата от училище си е наша работа.
И така ги спряхме от училище. Тогава започнаха да глобяват за непосещаване на училище.
Аз получих шест наказателни постановления. Изпратих ги в Министерството на просветата с жалба за неспазване на учебната програма, но това беше глас в пустиня и се наложи да си платя глобите.

През февруари в Корница пристигнаха от Благоевград първият секретар на БКП Петър Дюлгеров, както и Владимир Садев, председател на Окръжния съвет в Благоевград, за да се срещнат с населението на Корница.

С тях дойдоха и още служители от ДС – Гоце Делчев и Благоевград. Дюлгеров искаше да проведе митинг в салона на читалището, но ние отказахме. Тогава започна диктаторската лъжлива реч на селския площад.

Говореше лъжи как ние, организаторите на протеста, сме подтиквали хората и сме го правели под влиянието на турския шовинизъм, и че сме християни, а не мюсюлмани. Също така заяви, че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят, че са мюсюлмани, а не християни.

Дюлгеров лично заяви, че „кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени“.

Това бяха думите на диктатора Петър Дюлгеров от БКП.
Така продължи да ни обвинява, че войник от с. Лъжница дошъл да си види изгората и ние сме го пребили. Абсолютна лъжа! Това беше ергенска свада, за която повечето хора знаеха.

Аз му зададох въпрос: „След като сте такъв защитник и хуманист, отговорете кой преби нашите съселяни в местността Предела, та сега достойно да ходи по домовете им да ги лекува?“

Той отрече това да е вярно, но един от свидетелите на побоя на Предела му каза имената на някои от биячите от ДС. Той обаче отново отрече.

Аз тогава казах да докарат Ибрахим Иб. Бялков, който беше пребит на Предела. След малко началникът на МВР – Гоце Делчев, Трендафилов, забеляза как носят пребития Бялков и веднага каза на Дюлгеров да напусне трибуната. Набързо се качиха на джипа и отпрашиха за Г. Делчев, защото, ако стояха още, трябваше да отговорят за битите на Предела.

Говореше само лъжи този диктатор, разбойник.
Но ние знаехме, че биячите са неговите послушни подчинени. После казаха, че сме щели да ги вземем за заложници, затова са си тръгнали. Което е абсолютна лъжа. За нас това бяха нечовешки действия. Така митингът свърши, но ние си продължихме
Писахме жалби до ЦК на БКП, Министерския съвет и Министерството на просветата, както и една молба до народния ни представител Крум Радонов. Ние искахме той да дойде в Корница, да разясни случая за Предела и да му обясним причините за спирането на децата ни от училище.

Той като наш избраник някъде на 20–22 март дойде в Корница. Чухме същите приказки и увъртания и от него. Каза, че бил в София и не знаел за тези неща, но при следващото си идване в Корница щял да докара юридическа комисия, за да разследва случая. И така той благополучно си замина.
Но действително Крум Радонов изпълни обещанието си.

На 28 март 1973 г. в четири часа сутринта в Корница пристигна юридическа комисия от София, въоръжена до зъби. Начело беше министърът на вътрешните работи Ангел Цанев, който започна боя срещу беззащитните и мирни хора.

Най-напред вървеше пожарната кола, заредена с гореща вода, и пръскаше по хората. Друга група с автомати стреляше и убиваше хора.

Конният ескадрон от София, чиито коне преспаха в джамията, както и цялата милиция от Благоевградски окръг, бяха там, заедно с доброволни отряди от тези райони.

Имаше много лъжливи клевети. Казваха, че сме завладели кметството и сме сложили турското знаме. Също така твърдяха, че сме карали учителите да учат децата ни на турски език.

Искали сме да вземем за заложник народния представител Радонов, че сме посягали и сме се гаврили с християните и техните жени, че сме правили саботаж и палежи.

Тогава на истина изгоряха две плевни на комунисти. Опитаха да запалят и фурната, но не успяха. Тогава отидохме при кмета в кметството и му казахме че те много добре знаят за тези палежи и че това е дейност на хората от властта.

Казах му че ще сложим охрана и ако хванем този, който изпълнява тези поръчки, жив ще го хвърлим в огъня, защото знаехме, че е някой човек на БКП. След това предупреждение палежите спряха.

Всичко това се правеше, за да ни обвинят и да изпълнят целите си с изселването и затворите. Над 100 ранени, четирима убити на място, стотици бити, 10 души по затворите, 30 семейства интернирани в различни краища на Северна България.

След всички тези зверства на почти цялото село имената бяха насилствено сменени.

Срам и позор за органите на реда да съобщят, че това е станало по желание.

Не можем да говорим за желание, когато дулото на автомата е наблизо и полицейските палки са в акция. Който не иска, бива отпращан на „екскурзия“ в Северна България.

Съпругата на Байрям Гета със четирите си деца, Брат му Ибрахим Гета със семейството си със гостите от Корница във с.Рабиша -Виднско

 Убийства, затвори и изселвания.

                  (1972–1981 г.)

Първите насилия започнаха в с. Баротин през 1972 г. Първите бити и убити бяха там. В края на 1972 г. и началото на 1973 г. тази мръсна политика дойде и при нас.

Имаше една група горски работници от Корница в местността Предел (Разложко). Една вечер биячите от ДС, начело с Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев, отиват и ги пребиват от бой, принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибрахим И. Бялков, Байрям Бялков, Ахмед Вражели и други.

След това служители на ДС започнаха да привикват хората един по един в Г. Делчев, да ги насилват и принуждават да си сменят имената.

Организирахме се в Корница доброволческа група от около 40 човека за нощни дежурства, за да не допуснем отвличане на хора и побоища.

Един ден в Корница пристигна кварталният отговорник от ДС в Гоце Делчев, за да подготви почвата за асимилацията.
Уж ходи в дома на Риза Бекиров да му предлага работа, а в същото време организира неговото отвличане.
Благодарение на жените от махалата, които се разприказваха, този мръсник Г. Тойчев беше изгонен от дома на Риза.

През това време в Корница пристигнаха граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха заедно на площада, за да се защитят. Беше доста студено. Към 20 януари 1973 г. хората си напалиха огньове, за да се топлят.

Така започна нашият мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствената смяна на мюсюлманските имена – нещо, което може да бъде направено единствено от родителите!

Площадът в село Корница със събралото се там множество на мирен протест против насилствената смяна на имената, 27 март 1973 г., ден преди комунистическият режим да смаже с оръжие и ненужно насилие съпротивата на беззащитните селяни мюсюлмани.

Така изкарахме до 28 март 1973 г. навън на студено. Наложи се да спрем работа и да спрем децата от училище.

По-големите ми деца – Мустафа, Атидже и Ава, които вече бяха ученици, – ми разправяха как в училище им обяснявали, че не са помаци мюсюлмани, а са българи (християни).

Това ме принуди лично да отида при директора Димитров и му казах, че ако продължават така да учат децата, а не по програмата, ще ги спрем от училище.

Той ми отговори, че така му е наредено и че спирането на децата от училище си е наша работа.
И така ги спряхме от училище. Тогава започнаха да глобяват за непосещаване на училище.
Аз получих шест наказателни постановления. Изпратих ги в Министерството на просветата с жалба за неспазване на учебната програма, но това беше глас в пустиня и се наложи да си платя глобите.

През февруари в Корница пристигнаха от Благоевград първият секретар на БКП Петър Дюлгеров, както и Владимир Садев, председател на Окръжния съвет в Благоевград, за да се срещнат с населението на Корница.

С тях дойдоха и още служители от ДС – Гоце Делчев и Благоевград. Дюлгеров искаше да проведе митинг в салона на читалището, но ние отказахме. Тогава започна диктаторската лъжлива реч на селския площад.

Говореше лъжи как ние, организаторите на протеста, сме подтиквали хората и сме го правели под влиянието на турския шовинизъм, и че сме християни, а не мюсюлмани. Също така заяви, че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят, че са мюсюлмани, а не християни.

Дюлгеров лично заяви, че „кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени“.

Това бяха думите на диктатора Петър Дюлгеров от БКП.
Така продължи да ни обвинява, че войник от с. Лъжница дошъл да си види изгората и ние сме го пребили. Абсолютна лъжа! Това беше ергенска свада, за която повечето хора знаеха.

Аз му зададох въпрос: „След като сте такъв защитник и хуманист, отговорете кой преби нашите съселяни в местността Предела, та сега достойно да ходи по домовете им да ги лекува?“

Той отрече това да е вярно, но един от свидетелите на побоя на Предела му каза имената на някои от биячите от ДС. Той обаче отново отрече.

Аз тогава казах да докарат Ибрахим Иб. Бялков, който беше пребит на Предела. След малко началникът на МВР – Гоце Делчев, Трендафилов, забеляза как носят пребития Бялков и веднага каза на Дюлгеров да напусне трибуната. Набързо се качиха на джипа и отпрашиха за Г. Делчев, защото, ако стояха още, трябваше да отговорят за битите на Предела.

Говореше само лъжи този диктатор, разбойник.
Но ние знаехме, че биячите са неговите послушни подчинени. После казаха, че сме щели да ги вземем за заложници, затова са си тръгнали. Което е абсолютна лъжа. За нас това бяха нечовешки действия. Така митингът свърши, но ние си продължихме
Писахме жалби до ЦК на БКП, Министерския съвет и Министерството на просветата, както и една молба до народния ни представител Крум Радонов. Ние искахме той да дойде в Корница, да разясни случая за Предела и да му обясним причините за спирането на децата ни от училище.

Той като наш избраник някъде на 20–22 март дойде в Корница. Чухме същите приказки и увъртания и от него. Каза, че бил в София и не знаел за тези неща, но при следващото си идване в Корница щял да докара юридическа комисия, за да разследва случая. И така той благополучно си замина.
Но действително Крум Радонов изпълни обещанието си.

На 28 март 1973 г. в четири часа сутринта в Корница пристигна юридическа комисия от София, въоръжена до зъби. Начело беше министърът на вътрешните работи Ангел Цанев, който започна боя срещу беззащитните и мирни хора.

Най-напред вървеше пожарната кола, заредена с гореща вода, и пръскаше по хората. Друга група с автомати стреляше и убиваше хора.

Конният ескадрон от София, чиито коне преспаха в джамията, както и цялата милиция от Благоевградски окръг, бяха там, заедно с доброволни отряди от тези райони.

Имаше много лъжливи клевети. Казваха, че сме завладели кметството и сме сложили турското знаме. Също така твърдяха, че сме карали учителите да учат децата ни на турски език.

Искали сме да вземем за заложник народния представител Радонов, че сме посягали и сме се гаврили с християните и техните жени, че сме правили саботаж и палежи.

Тогава на истина изгоряха две плевни на комунисти. Опитаха да запалят и фурната, но не успяха. Тогава отидохме при кмета в кметството и му казахме че те много добре знаят за тези палежи и че това е дейност на хората от властта.

Казах му че ще сложим охрана и ако хванем този, който изпълнява тези поръчки, жив ще го хвърлим в огъня, защото знаехме, че е някой човек на БКП. След това предупреждение палежите спряха.

Всичко това се правеше, за да ни обвинят и да изпълнят целите си с изселването и затворите. Над 100 ранени, четирима убити на място, стотици бити, 10 души по затворите, 30 семейства интернирани в различни краища на Северна България.

След всички тези зверства на почти цялото село имената бяха насилствено сменени.

Срам и позор за органите на реда да съобщят, че това е станало по желание.

Не можем да говорим за желание, когато дулото на автомата е наблизо и полицейските палки са в акция. Който не иска, бива отпращан на „екскурзия“ в Северна България.

Моите лични премеждия

Сега да ви разкажа за моите лични премеждия на 28 март 1973г.

Бях в долната част на площада и чух нещо да бумти. Като погледнах, какво да видя – улицата беше задръстена от колона коли. Аз скочих и казах на останалите да стават бързо, защото милицията идва. Тръгнах към клуба до читалището, за да съобщя на другите, които спяха там.

Оттам отидох към моята махала да съобщя на хората, а след това и към Бялковата махала. Когато се върнах при Кондевата чешма, видях, че площадът вече е блокиран от милиция и се стреля по хората. Ранените Вайда Барганова и Филдис Гъцев пищяха.

Нямах друг избор, освен да се прибера при семейството си и да ги успокоявам.

Прибрах се вкъщи и след малко, около 9:30 ч. на 28 март 1973 г.,
10 души от милицията пристигнаха вкъщи. Трима офицери влязоха вътре с автомати, насочени срещу мен и съпругата ми. Нахвърлиха се върху мен, закопчаха ме с белезници и започнаха да бият и двамата ни с жена ми. Останалите продължиха с обиска на къщата.
Какво можех да имам аз?

Взеха кухненския нож, с който, по техни думи, съм щял да ги убия, също и две брадви от цепилника за дърва. Изкараха ме на двора и пак бой!

След това ми сложиха полушубката (връхна дреха) на гърба, червен фес на главата и на раменете ми закачиха ножа и двете брадви, с които уж съм бил въоръжен, за да се бия с многобройната милиция и войска и да сваля народната власт.

С ритници, като по животни, мен и съпругата ми ни повлякоха към площада.

С гордост ръководителят на групата Никола Юсеф даде рапорт на генерала: „Хванах лидера на бунта без жертви, въпреки неговата съпротива“.

Гледката на площада ме стъписа още повече. Нямаше нито един мой съселянин – всички бяха натикани в читалището. Не искам и да си представям какво бяха направили с

На площада бяха натрупали ножове, брадви, колове, синджири и още какво ли не. Имаше и видеокамера, която засне гаврата с мен и жена ми.

В същото време един цивилен агент тръгна срещу мен със счупена карабина без приклад. Беше счупена, защото с нея беше пребил сума ти народ. Засили се срещу мен и се опита да ме удари в слабините. Аз се предпазих, но втория път успя да ме удари здраво по главата.

Оттам ме водят към клуба до читалището, като камерата продължаваше да снима. Вътре генерал Ангел Цанев ме удари няколко пъти с палка по главата, крещейки: „Казвай къде е щабът, твоята майка помашка!“

Той спря да ме бие, но след него други мераклии ме погнаха.

Дойде Димитър Шопов от МВР – Гоце Делчев, който преби жена ми навън на площада, разкъса дрехите ѝ и я остави полугола, а след това започна да ме бие.

Аз, вързан с белезници, вече не си спомнях колко бой отнесох. Дойде генерал Арабаджиев от МВР – Благоевград, и ми каза: „Хайде бе, Гетов, нали щеше да се биеш“.

Аз му отговорих, че не го е срам да говори така – дошъл с 1000 души, въоръжени да бият и убиват беззащитни селяни – жени, деца и старци.

Той веднага разпореди да ме закарат в Благоевград, за да бъда осъден. Изведоха ме от читалището със завързани очи, вързани крака и белезници на ръцете и ме натъпкаха в катафалката за Благоевград.

Мен ме вкараха в затвора, а съпругата ми с четири невръстни деца интернираха в село Рабиша, Видинско, за неопределен срок по чл. 14 от Закона за МВР. Всичко това беше без съд и присъда.

И така – два месеца разпити,
лъжи и заплахи, а на покорните свидетели казваха: „Не се плашете, той жив няма да остане“.

Същото нещо бяха казали и на съпругата ми. Не исках и да си представям как го е приела.

Обвиниха ме, че съм бил организатор и ръководител на контрареволюционна организация за сваляне на така наречената народна власт.

Съдиха ме по чл. 109 от Наказателния кодекс, чл. 108 за клевета на властта, по чл. 96 за насилствено взимане на властта и по чл. 95 за въоръжено въстание и убийства на ръководни лица – нещо, което просто не съм си и помислял.

27 месеца в наказателното отделение на Софийския затвор без излизане

Така скалъпиха обвиненията, за да ме осъдят. Осъдиха ме по чл. 109 на 12 години лишаване от свобода и глоба от 1500 лв. От тази присъда излежах 8 години и 3 месеца в Централния софийски затвор. Двадесет и седем месеца бях в наказателното отделение без никакво излизане.

През тези 27 месеца в наказателното отделение нямах право да работя. След това започнах работа като дърводелец. За положения от мен труд присъдата ми се намаляваше съобразно броя на отработените дни. Именно по този начин наказанието ми беше намалено и бях освободен предсрочно.

Спях на бетонния под, имахме една кофа за тоалетна. Не знам как издържах на напрежението и на този психически и физически тормоз през тези 27 месеца.

Два месеца бях в седма килия като следствен. На четири единични дюшека спяхме 11 човека. Вътре имаше кофа за тоалетна, а храната ни я даваха като на кучета.

Двадесет и пет месеца бях в наказателното 7-мо отделение. Началник на отряда беше обущар – нищо човешко нямаше в него, пълен загубеняк. Всеки ден заключваха отвън и бой, бой, а ти седиш и чакаш своя ред. Едната страна на коридора беше за подсъдими, а другата – за осъдени на смърт и следствени.

Осъдени – не в съдебна зала, а в един склад

Пристигнаха обвинителните ни актове и като ги прочетох, разбрах на какви лъжи е способен човек.

След това ни закараха в Благоевград на съд. Натовариха ни като картофи и ни разтовариха не пред съда, а извън града, в един склад.

Там започна формалното дело и защитата ужким ни защитаваше. Съдията Ангел Русев каза: „Говорете, говорете, ние с Крум Малешевски имаме време да ви слушаме“.

Имайки предвид, че каквото и да се каже, присъдите бяха определени от БКП и МВР, това беше пълна загуба на време. Така завърши наказателното дело от общ характер № 194 от 1973 г.

Осъдиха ни по членовете на Наказателния кодекс – 109, 108, 95 и 96. Осъдени бяхме следните:

Байрям И. Гетов – 12 години затвор;
Алил А. Бялков – 12 години;
Ибрахим И. Кисьов – 10 години;
Юсеин И. Сърмалиев – 8 години;
Айруш И. Хаджи – 8 години;
Исмаил Б. Бялков – 8 години;
Байрям Б. Дзулев – 6 години;
Исмаил Ал. Бузев – 6 години;
Юсуф И. Сърмали – 5 години;
Мустафа Ф. Бялков – 3 години.

Моите съселяни и съратници от процеса ги откараха в затвора в Стара Загора, а мен оставиха в Софийския затвор при крадци, убийци, изнасилвачи, шпиони и какви ли още не.

Тежките години в затвора

И така започнаха тежките години в затвора. Две години в 7-мо наказателно отделение посрещнах какви ли не престъпници, както и невинни хора като нас.

В затвора бяхме 1300 човека – 80 процента цигани, осъдени за убийства, кражби и изнасилвания; 15 процента – за грабежи и присвояване от държавата, и 5 процента политически затворници.

Нашият процес свърши и докараха други от Петрич, обвинени по същите членове. Също така имаше и македонци, обвинени за образуване на единна македонска държава.
ИиТе бяха 10 човека, но при тях имаше действаща организация и печатница в Скопие. Нали са християни – при тях най-тежкото наказание беше 10 години затвор.

Сократ Маргилов – 5 години; Иван Тимчев – 4 години; Георги Цикандела и други – от 1 до 3 години.

Ако трябва да говоря за държавните кражби, ще ми е нужно много време.

Лальо Кючуков и още девет човека бяха осъдени за това, че цялата авиация „Балкан“ в Близкия изток е работила за тях. Милиони левове откраднати. Интересното е, че тях ги осъдиха на смешни присъди. Генералният директор – на 10 години затвор и 2000 лв. глоба, а останалите – на по 1 до 3 години затвор, въпреки че бяха завлекли огромна сума пари.

Как оцелях в затвора и пак опит да ми сменят името

Съвестните и добри хора от администрацията в затвора бяха малко, които се държаха човешки. Аз в затвора оцелях благодарение на заместник-началника на затвора, полковник Димитър Ботев, който не разрешаваше да се гаврят с мен.

Преди него беше един пияница и разбойник – полковник Кънев. При негово присъствие в затвора беше ад.

Минаха няколко години и започна тормозът по смяната на името ми. Администрацията не се намесваше. Идваше един агент от ДС, полковник Чернев, с когото имах разправии около 4 години. Много ме тормозеше.

Опитваше с какви ли не лъжи да ме изнуди да си сменя името, но видя, че по този начин няма да успее, и без мое знание ми бяха записали българско име. Така ме водеха в затвора.

Аз веднага започнах протести и жалби до всички висши инстанции, както и до Организацията за правата на човека. Жалвах се и до Хелзинки.

В едно от писмата ме питаха защо не съм отговорил на тяхното писмо. Тогава разбрах, че просто не съм получавал всички писма. След това изпратиха едно до Тодор Живков и едно до мен. Чак тогава получих писмото им.

ДС откачиха от това как съм успял да стигна до Хелзинки, с кого и как съм изнесъл тези жалби. Аз им отговорих, че това е тяхна работа, защото аз изпращах тези жалби до Държавния съвет и Министерството на правосъдието. Оттам някой ги е изпращал до Хелзинки.

Затова им казах, че това е тяхна работа. Бях много упорит и тази моя упоритост, както и желанието ми да докажа, че сме невинни и несправедливо осъдени, все пак дадоха малък резултат.

Подкрепата, която получих

Така тормозът за името ми продължи още 5–6 месеца. Аз продължавах протестите до всички инстанции за моето несъгласие да ми сменят името.

Получавах писма от много мои приятели от Европа. Писаха ми германци, французи, турци, италианци, гърци и други. Всеки месец получавах по двадесетина картички и началниците на затвора се видяха в чудо заради подкрепата, която получавах от чужбина.

Един ден дойде началникът на затвора и ми каза да го последвам. Изправи ми се косата от страх. Помислих си: край, това беше с мен.

Закара ме в администрацията и каза на служителите да ме заведат в архива с турско име.

„Това си ти“, каза ми той. „По-голям инат от дървен шоп“.

Аз му отговорих, че от шопите всичко става – и овчар, и министър, само пожарникар не става, защото главите им са дървени и ще изгорят.

„Аз не съм дървен шоп – му казах, – а човек със съвест и достойнство“.

Несправедливо осъдени

Благодарен съм на тези честни хора, които бяха осъдени нечестно като мен. Благодарен съм им, защото много ми помагаха да се защитавам и да пиша въпросните жалби до различните инстанции.

В седмо отделение бяхме много такива, несправедливо осъдени. Един от тях беше Мехмед Фуат Юмеров. Той беше от Шумен, излежал една присъда в Старозагорския затвор и преместен в Софийския затвор от 1951 до 1964 г.

След прословутата амнистия го освобождават и след няколко години, през 1970 г., пак го осъждат на доживотен затвор. Благодарение на него събрах доста кураж и смелост.

През 1975 г. го размениха за български шпионин в Турция. Така той замина за Турция и се разделихме.

Имаше и много други осъдени по „възродителния процес“ – Ибрахим Ходжов – 4 години, Хасан Ходжов – 4 години. Имаше също хора от с. Аврамови колиби (Якорудско). Един от тях е Сали Моласалиев, на другите не им помня имената.

Николай Галов от Перник – 18-годишен, осъден за атентат срещу Тодор Живков.

Киро Палавеев – преподавател, осъден на 1 година затвор. На него му разказвах за нашите страдания и за какво сме осъдени. Той едва повярва, че чак дотам се е стигнало.

Но след като се върна от дело в Шумен, разказваше и плачеше как в етапното се събрал с християнчета от Гоце Делчев. Това, което му разказвали, вече го знаел от мен.

Полковник Биков, Цоньо Цонев и Атанас Цонев – това бяха хората, които ми помагаха с литературата за четене.

Бай Атанас ми донесе книгата „Оптимистическа история на България“ от Иван Хаджийски, том 1, 800 страници, за времето през турско робство.

ДС докараха емигранта Борис Арсов, издавал списание „Левски“ в Дания. Осъдиха го на 15 години затвор и го закараха в Пазарджишкия затвор здрав и читав. След няколко месеца казаха, че е починал.

„Нанка“ – така му викаха. (Политическият емигрант Борис Арсов е отвлечен от Дания от група офицери от Държавна сигурност през 1974 г. Заради отказа му да участва в пропагандна акция на ДС срещу „вражеската емиграция“ след дадената му присъда е инсценирано убийството му в Пазарджишкия затвор.)

Имах един колега евреин, казваше се Мишел. Работехме заедно в 6-ти отдел, в дърводелската работилница. Той ми даде една книга за обесването на Васил Левски. В нея пишеше как поп Кръстьо го е предал и как 15 дни Левски висял на въжето. Българите минавали и го плюели, но никой не го свалил от въжето. Накрая турските власти го свалили и го погребали. Затова не се знае къде е гробът на Васил Левски.

Докато излежавах присъдата си, трима от затворниците се обесиха; един се хвърли в казана за готвене, друг пък – в пещта в Кремиковци. Това бяха големи трагедии.

След освобождаването ми от затвора на 13 май 1981 г.се прибрах в Корница, но тормозът от ДС продължи до 1989 г





Мехмед Уруч - Байрям Гета

   Репресиите  край нямаха

             1981-1989

 

След освобождаването ми от затвора на 13 май 1981 г.

Прибрах се в Корница, но тормозът от ДС продължаваше. Мина една седмица от освобождаването ми и вкъщи дойде кварталният от ДС в Гоце Делчев – Георги Стойчев.

Пак започна разговорът за смяната на името ми. Аз отказах и го пратих да върви там, откъдето е дошъл. С достойнство и без страх защитих моята кауза за запазване на името в името на човешкото достойнство.

Мина един месец и смениха името ми служебно, без мое знание и съгласие. Казаха ми да си извадя паспорт, защото иначе нямало да съм легитимиран.

Извикаха ме в МВР – Гоце Делчев, при кварталния Стойчев и заместник-началника на МВР Димитър Шопов. Те ми казаха:

„Гетов, излежаването на присъдата не значи, че си свободен. Оттук нататък си под наш контрол и без наше разрешение не можеш да напускаш района на Гоце Делчев. В противен случай ще носиш наказателна отговорност“.

Аз не се подчинявах на тези разпореждания, но те изпращайа агенти доносници да ме следят и подслушват. Това не ме притесняваше, не се страхувах, защото от затвора излязох почти адвокат. Знаех повечето закони и правата, произтичащи от тях.

Заплахи, че ще ме очистят

Винаги, когато се опитваха да ме оборят с приказки, не успяваха, затова прибягваха до ругатни и заплахи.

През лятото на 1988 г. ми дойде призовка да се явя в МВР – Гоце Делчев. Когато отидох, ме вкараха в стаята на началника. Вътре бяха четирима, всички лично ги познавах.

Единият беше заместник-началникът на МВР Кацаров, другият – следователят от Благоевград Биков, както и Тойчев и Шопов.

И пак се започна спор. Спорихме с тях около четири часа за действията им, за репресиите срещу мюсюлманите, за смяната на имената, убийствата, присъдите и всички останали гаври.

И както винаги, пак започнаха със заплахите, че с моето държание и действия преди съм изкарал късмет, но сега няма да ми се размине и ще ме очистят.

Казаха още, че техните ръце са по-силни от моите и ако трябва, ще ги отрежат, но намеренията им няма да се променят.

Отговорих им, че не се и съмнявам, след като знам какво сториха през миналите години, но не ръцете, а ако ще главата ми да отрежат, в историята са се решавали толкова проблеми, та и този ще бъде решен.

Казах им: „Господа, вие твърдите, че няма връщане назад. Да, няма. Вие ще продължите напред и ще паднете в голямата пропаст и никога няма да излезете оттам. Да знаете от мен – аз съм прост човек, вие сте шовинисти, но ви остава малко. Аз ви давам най-много 2–3 години и край с вашата слава“.

След тези думи Шопов скочи и изкрещя: „Напусни, тебе някъде ще те намерят мъртъв“.

Така приключи този диспут – един срещу четирима.

Трудово мобилизиран при „Голямата екскурзия“ за Турция през 1989 г.

Когато започна прословутата „екскурзия“ за Турция, пак ме поведе вълната за изпращане в лагер.

В Корница по това време беше инструктираното ченге на БКП Борис Узунов. Той и тогавашният кмет на селото Байрям Уручев решаваха и провеждаха партийни събрания, за да определят кои хора да разпръснат по България.

На едно събрание активно и позорно предложение направиха Байрям Уручев, Ибрахим Кундев и Мохарем А. Имамов. Те предложиха да бъде интернирана група от хора, които им пречели и подстрекавали за изселване към Турция.

На 18 август 1989 г. ме привикаха в кметството Борис Узунов и Байрям Уручев. Когато отидох, те ми дадоха заповед за два месеца гражданска мобилизация, за да помагам в ТКЗС.

Аз им казах, че имам 6 декара тютюн и кой ще го прибере, след като жена ми ще остане сама. Те отговориха, че това не ги интересува и че това е заповед.

На 19 август 1989 г. сутринта ни натовариха на два автобуса за София. Автобусите бяха с охранители. Този, в който бях аз, ни охраняваха секретарят на кметството Мустафа Кацаджиев и агентът доносник на ДС Ангел Д. Кондев.

Другият автобус беше охраняван от мой съкилийник, с когото лежахме на един дюшек в ареста.

Той беше станал сътрудник на МВР. Името му е Мустафа Фаик Бялков. Срам и позор за него!

На гара Подуяне ни прехвърлиха на автобус за Етрополе, Ботевградско. И така благополучно ни представиха на кмета на Етрополе за разпределение.

Мен ме изпратиха в с. Лопян късно следобед. Не успяха да ме настанят и кметът ми каза, че ще пренощувам в необитаема къща, която е на човек, починал преди няколко дни. Волю-неволю преспах там, на леглото на умрелия.

Отидох на фурната да си купя хляб. Продавачът ми даде хляб и ме попита откъде съм. Аз му казах, че съм от Гоце Делчев, а той отговори:

„Абе, приличаш ми на един Гетов, с когото служихме заедно на 4-ти километър в София“.

Аз чак тогава го познах. Прегърнахме се и се разплакахме и двамата. Той ме покани да отида с него вечерта на новобранска вечер на едно момче.

Отидох с него на новобранската вечер. Всички ме гледаха много странно. За тях беше странно човек да присъства на такова събитие, без да пие една ракия, защото в това село пращали само алкохолици.

Обясних на другаря от казармата за какво съм там и обстановката се успокои.

В запас в Сливница

На другия ден дойде кметът, премести ме в друга квартира и ме заведе на работа в дърводелския цех.

Аз го попитах защо ме кара да работя в такъв цех, след като сме пратени за помощ на селското стопанство. Той отговори, че там няма нужда от помощ, затова ще работя в цеха.

На третата сутрин, към 5 часа, някой затропа на вратата. Беше кметът и ми каза: „Събирай си багажа, заминаваш за Етрополе, викат те от военното окръжие“.

Пристигнахме в Етрополе и там ми дадоха заповед – повиквателна за запас в поделението в гр. Сливница.

Бях шокиран и ги попитах какво е това нещо – за три дни две мобилизации?

„Това е заповед“, отговориха те.

Потеглихме за Сливница и попитах защо ме водят с охрана. И преди съм бил запас, но сам съм си ходил. „Така им било наредено“, отговориха.

Само мюсюлмани

Пристигнахме в Сливница и аз ги помолих да се обадя на семейството си, че вече не съм в с. Лопян.

Предадохме се в поделението в Сливница и трагедията започна отново. Влязох вътре и започнаха да ни разпределят по роти. Имаше доста познати лица на различна възраст.

Събраха ни 105 човека. Нямаше нито един християнин и нито един партиен член. Бяхме събрани от много села, но всички бяхме само мюсюлмани.

Имаше хора от Корница, Брезница, Лъжница, Рибново, Филипово, Дъбница, Вълкосел, Туховище, Борино, Якоруда, Краище, Дагоново, Аврамово и много други села.

Разпределиха ни по роти и помещения.

Оръжие не ни даваха. Не разрешаваха да даваме дежурства. На четирите ъгъла имаше редовни войници (охрана).

На другата сутрин ни изкараха на физзарядка, голи до кръста – пълна подигравка с нас. Всички бяхме вече възрастни, а те ни даваха занятия като на млади новобранци. Строиха ни и ротният започна учебния час – как да се явяваме, как да маршируваме. Пълен геноцид и унижение! Да се подиграват със стари хора по този начин.

Не запасняци, а пленници

Влязох в час по политическа подготовка, но не издържах дълго и се обърнах към ротния. Единствено аз се осмелих, другите бяха много изплашени.

Обърнах се към ротния командир и му казах, че не сме запасняци, а пленници. Той отговори, че сме запасняци. Аз пак контрирах и му казах, че сме пленници.

Попитах защо ни докараха под конвой, след като сме запасняци. Защо от нас няма дежурни и защо не ни дават оръжие?

По време на строевата подготовка се подиграваха с нас. Казах му, че и преди съм ходил запас, там ни даваха оръжие, зачисляваха ни материална част и започвахме занятия. С какво този път нещата са по-различни? Защо е цялата тази гавра?

Ротният командир отново оспори, че сме запасняци, а не пленници.

Тогава аз го попитах защо сред мобилизираните сме само мюсюлмани и защо няма нито един християнин. Защо сме само репресирани, затворници, интернирани и други такива?

Ще си позволя да изредя някои от имената на хората, които бяхме там. Аз бях единият, излежал 8 години от 12-годишната ми присъда заради отказа ми да си сменя името от турско на българско.

Другите бяха: Исмаил Бялков – 8 години присъда; Ибрахим Кисьов – 10 години, и други.

Всички ние бяхме неудобни на режима и затова те не ни обучаваха, а се гавреха с нас. С този спор приключиха и физзарядката, и строевата подготовка.

Разпити в ДС в Сливница

Започнаха да ни карат като пленници да чистим полигона. Така мина един месец и бяхме освободени.

Някъде в началото на септември на обекта пристигна един джип, за да ме отведат в поделението. Командирът ме викал. Заведоха ме при него и се представих.

Той ми каза да си сменя дрехите, защото ще ме води в Сливница, в МВР. Лично ме закара дотам с джипа и ме представи на заместник-началника на ДС за Софийска област – полковник Томов.

Докато пътувахме за Сливница, бях предварително предупреден да внимавам какво ще говоря пред него.

Така минаха 3–4 часа в разпити и спорове за нашите съдебни процеси, за изселническия процес и за наплива от хора, желаещи да напуснат България.

На всичко това аз му отговорих, че хората бягат, защото се страхуват, защото в България ги определят като втора категория. Бягат, защото искат да се отърват от този геноцид.

След тези реплики разговорът ни с Томов приключи.

Така Военният запас мина.

По време на този запас се запознах с още много съмишленици.

От Независимо дружество за правата на човека                     с Или Минев -1988г.

                      към

Движение за права и свободи-ДПС с Ахмед Доган

                -1990г.

 

След като се върнах в Корница от запаса в Сливница, се обади моят брат Ибрахим, който живееше в град Казанлък. Той ми каза, че се организират да учредяват Независимо дружество за правата на човека с ръководител Илия Минев от град Септември, който лежал 30 години невинен в затвора.

Аз веднага заминах за Казанлък, запознах се с бай Илия Минев и с програмата на дружеството. След срещата трябваше да го закараме до Септември, но много рискувахме, защото бяхме следени от Държавна сигурност (ДС).

Пристигнахме на тяхната улица и виждаме, че на входа му го чака ченге от Държавна сигурност. Минев каза: „Не спирайте, че ще изгорим и тримата“.

След което заобиколихме от другата страна на улицата, в гърба на ченгето, с полуотворена врата минахме до задния вход. Така Минев си влезе незабелязан във входа. И ние заминахме за Корница с Москвича на брат ми.

Още на първата ни среща в Казанлък си определихме среща в София, в градината на „Кристал“. И там започнаха нашите действия против режима на БКП.

Направихме подписка против проекта „Рила и Места“ и за вземането на водите от Пазарджишко.

След подписката се запознахме с много наши съмишленици и тогава си определихме нова среща на „Оборище“ 43. На тази среща присъстваха професор Костадин Георгиев, Румен Виденичаров, брат ми Ибрахим Гетов, Хасан Бялков и още много наши съмишленици от нашия район. Но много време е минало и не помня имената на всички.

По това време започнаха нашите митинги.

Следващата среща определихме в Южния парк, на която да учредим Независимото дружество за правата на човека. На срещата в Южния парк дойде и Минев, но най-позорно беше отстранен и Виденичаров оглави Независимото дружество за правата на човека.

На тази среща решихме да направим първия митинг в Гоце Делчев за връщане на майчините имена. Ние още на първата среща усещахме, че има натиск върху бай Илия Минев, но той не пожела да сподели. Каза, че имат някакви разногласия с Виденичаров и нищо повече.

Тогава също по Радио „Свободна Европа“ чрез Румяна Узунова официално обявихме Независимото дружество за правата на човека и моето име като председател за пиринския край със седалище моят дом в село Корница.

Хората като чуха моя призив и моето име, за по-малко от седмица събрах 15 хиляди молби за членове на дружеството. Общо и с другите – 20 хиляди подписа с молба за връщане на мюсюлманските имена, и ги внесохме в Народното събрание.

След като Виденичаров оглави дружеството, определихме среща в кино „Петър Берон“. Там се запознахме и с Таня. Таня ни разказа за нейния приятел Ахмед Доган, че е осъден и все още излежава присъдата си в затвора.

След този разговор аз и Таня сложихме две маси на изходите и почнахме да събираме подписка за освобождаването на Доган от затвора, който бил осъден по член 104 за шпионаж. Така само за няколко часа събрахме около 500 подписа. И много бързо след подписката Доган беше освободен от затвора.

„Ние от област Благоевград към този момент вече бяхме събрали 15 000 молби за членство в „Независимото дружество за правата на човека“ и 20 000 подписа под искането за възстановяване на мюсюлманските имена.“

След време Румен Воденичаров ни праща съобщение за провеждане на официална конференция в София на „Оборище“ 43, да се реши по колко делегата от община да присъстват в Народното събрание.

На тази среща Воденичаров предложи от област Благоевград да присъстват по три делегата от община. Аз и Хасан Бялков не бяхме съгласни, защото не е реално според членската маса. Ние от четири общини имаме 20 хиляди подписа, а останалите 60 общини имаха общо 500 подписа.

Тогава Виденичаров каза: „Та аз няма да правя турско дружество“.

Въпреки това решихме да присъстват по шест делегата от нашите общини. Но след думите на Воденичаров ние разбрахме, че няма да я караме дълго с него.

И така, на първата кръгла маса за помирение между БКП и СДС от наша страна предложихме да присъстват Ридван Кадьов и Ахмед Доган.

Тогава Воденичаров съобщава по Радио „Свободна Европа“, че на кръгла маса не може да присъстват турци, цигани и помаци.

След тази реакция на Воденичаров говорихме с Доган и Касим Дал да се обединим, защото Доган, преди да влезе в затвора, е членувал в нелегална организация против асимилацията на турското население, в която организация почти не бяха останали членове и те не можеха да регистрират дружество. Предложението за обединение дойде от тях.

Същевременно определихме среща в ресторант „Българска сватба“ в квартал „Подуяне“ за учредяване на Движение за права и свободи-ДПС

На тази среща се направи предложение за ръководство на движението. Аз бях предложен за участие в ръководството на движението но тъй като аз съм със средно образование и професия дърводелец, се оттеглих и решихме да подкрепим Доган който ни беше префставен като образиван филисоф.

Айруш Хаджи, и той беше с нас на Вахтата пред народното събрание . Той малко се чуваше тогава незнам по каква причина но към този момент стоеше се по назад. Айруш също казваше, че са лежали заедно в затвора известно време с Доган и че наистина има лидерски качества.

Така с членска маса от нашите четири общини имаме 20 хиляди члена. И подкрепихме Доган като образован философ за председател на Движението за права и свободи – ДПС.

Но срещнахме проблем. Хората от нашия край познаваха единствени Румен Воденичаров като ръководител на Независимото дружество за правата на човека. Никой изобщо не познаваше Доган, защото по време на денонощните вахти през декември 1989 година около Министерския съвет той не фигурираше никъде.

Там на първа линия бяхме нашите хора от област Благоевград по време на вахтата около министески съвет  Хасан Бялков и Ибрахим Кадриев от Корница бяха отпред като наши говорители.

Имаше и още много хора от нашия край – от Аврамово, Якоруда, от целия Чеч и цялата Благоевградска област.

Тогава по същото време и студентите правиха протест със ръководител Емил Кошлуков

На последния ден се събрсхме много народ от цяла България.

Следкато от ЦК на БКП излязаха с решение за връщане на имената всички хора си тръгнаха радостни за вкъщи.

Тогава още в самото начало на 1990 г във с.Вълкосел имаше сюнет. Но дали в деня на сюнета или по рано закарахме Доган и приятелката му Таня в Корница, в нашата къща.

И така, заедно със наши съмишленици няколко души от селото започнахме да ходим по събранията в района, за да го запознаем с хората, които имаха пълно доверие на нас, на Корничани.

Толкова репресии, толкова бой! Аз от 35-годишен, как ме вкараха в затвора. И жената с четири деца я изселиха във Видинско, в с. Рабиша бял ден не видяхме от тия мръсници, комунистите. Остави ами от нашите много станаха сътрудници, доносници.

Затова гледах да взема визи и да заминем за Турция.

Тогава, между другото, моят брат, който живееше в Казанлък, вече беше заминал за Турция със семейството си.

Хасан Бялков взе виза и замина за Америка.

През април 1990 г. аз взех визи за цялото семейство и заминахме за Турция, в с. Караач, където няколко месеца по-рано беше заминал моят брат със семейството си там също имаше изсселници от Кирница още от по рано през гидините.

Но какво стана, не знам. Не можахме всички, да се интегрираме. Беше ни трудно. Сигурно, защото не говорехме и турски. И през септември се върнахме в България.

Върнах се в Корница и продължих да плащам членския си внос в ДПС.

Моите съмишленици много бързо се бяха самозабравили аз чести ги критикувах и на едно събрание някой спомена а да ме изключат от членската маса, защото съм се върнал от Турция и не заслужавам да бъда член на ДПС.

Тогава никой не го взе насериозно това предложение.Но след известно време, заради това, че много често ги критикувах за нелоялните отношения към избирателите, наистина ме изключиха от движението.

Но въпреки всичко аз до ден днешен на всички избори гласувам за ДПС, защото това е нашата партия. И аз съм един от съучредителите!

Въпреки че не бях член на Движението за права и свободи, до днес аз съм и ще остана докрай верен на Движението за права и свободи.

По същото време имаше ликвидация на ТКЗС. Трябваше да се избере председател на ликвидационния съвет. И тигава на селско събрание бях предложен и избран.

Работих там до края на ликвидацията. Водих отчет до стотинка.Въореки това хората колко изприказваха, нямам думи. Но аз се заклевам че несъм взел от никъде една стотинка рушвет.

Тогава вече разбрах, че народът е нефелен, не е сплотен както бяхме едно време.

През 1995 година дойдох пак в Турция, защото най-малката ми дъщеря етук с двете си малки деца.

Тя беше болнава още от дете и затова дойдохме пак в Турция, за да може да ѝ помагаме за отглеждането на децата.

Но най-вече заради репресиите в България не исках да остана там и избрах да живея за постоянно в Турция.

         Извън политиката

 

Толкова репресии, толкова бой! Аз от 35-годишен, как ме вкараха в затвора. И жената с четири деца я изселиха във Видинско, в с. Рабиша бял ден не видяхме от тия мръсници, комунистите. Остави ами от нашите много ги бяха вербували станаха сътрудници, доносници.

Затова гледах да взема визи и да заминем за Турция далеч от мръсния комунизъм.

Тогава, между другото, моят брат, който живееше в Казанлък, вече беше заминал за Турция със семейството си.

Хасан Бялков взе виза и замина за Америка.

 

През април 1990 г. аз взех визи за цялото семейство и заминахме за Турция, в с. Караач, където няколко месеца по-рано беше заминал моят брат със семейството си там също имаше изсселници от Кирница още от по рано през гидините.

Но какво стана, не знам. Не можахме всички, да се интегрираме. Беше ни трудно. Сигурно, защото не говорехме и турски. И през септември се върнахме в България.

Върнах се в Корница и продължих да плащам членския си внос в ДПС.

Моите съмишленици много бързо се бяха самозабравили аз чести ги критикувах и на едно събрание някой спомена а да ме изключат от членската маса, защото съм се върнал от Турция и не заслужавам да бъда член на ДПС.

Тогава никой не го взе насериозно това предложение.Но след известно време, заради това, че много често ги критикувах за нелоялните отношения към избирателите, наистина ме изключиха от движението.

Но въпреки всичко аз до ден днешен на всички избори гласувам за ДПС, защото това е нашата партия. И аз съм един от съучредителите!

Ибрахим Кадриев си остана да живее в Корница но и той вече с политика не се занимава дали сам се отказа или го принудиха незнам.

 

Въпреки че вече несъм член на Движението за права и свободи, до днес аз съм и ще остана докрай верен на Движението за права и свободи.

По същото време имаше ликвидация на ТКЗС. Трябваше да се избере председател на ликвидационния съвет. И тогава на едно селско събрание бях предложен и избран.

Работих там до края на ликвидацията. Водих отчет до стотинка.Впореки това хората колко изприказваха, нямам думи. Но аз се заклевам че несъм взел от никъде една стотинка рушвет.

Тогава вече разбрах, че народът е нефелен, не е сплотен както бяхме едно време.

През 1995 година дойдох пак в Турция, защото най-малката ми дъщеря е тук с двете си малки деца.

Тя беше болнава още от дете и затова дойдохме пак в Турция, за да може да ѝ помагаме за отглеждането на децата.

Но най-вече заради репресиите в България не исках да остана там и избрах да живея за постоянно в Турция.

За инициативата и осъществяването на проекта

Али Качан от гр.Крън и Байрям Гета(внук)

 


Идеята за съхраняването на паметта и историческото наследство на Байрям Ибрахим Гета възникна през декември 2025 г. по съвместна инициатива на Али Качан от град Крън и Байрям Гета от село Корница, внук на Байрям Ибрахим Гета.

Впоследствие тази идея прерасна в по-широк проект, включващ създаването и поставянето на паметна плоча пред дома на Байрям Ибрахим Гета в село Корница, както и създаването на настоящия уебсайт. Върху паметната плоча ще бъде поставен QR код, чрез който всеки посетител ще може да получи достъп до пълната автобиография, житейския път и историческото наследство на Байрям Ибрахим Гета.

Kontakt und Standort

Присъединете се към нас в съхраняването на тази значима история. Научете повече за ключовите исторически събития в  село Корница.

2970 Kornitsa
Bulgarien

Erstelle deine eigene Website mit Webador